Ръководство за обществена опасност: шеф на районно – нисък риск, кмет – заплаха за държавата

В България явно има нова скала за „обществена опасност“. Ако си шеф на районно с обвинения за групи, палежи и дрога – опасен си до довечера, после си безопасен и си ходиш у дома. Ако си митичен контрабандист, укривал се 20 години – пак безопасен, щом ти се е допил чай и ти се е приискало лечение. Миналото се занулява, паметта на институциите – също.

Но ако си кмет, публична фигура, без оръжие, без бягство, без 20 години укриване – тогава си смъртна заплаха за държавата. Пет месеца арест, защото някъде в делото се мярка подкуп от банички и чай. Очевидно това е върхът на организираната престъпност.

Ако се анализират публичните публикации от последните месеци, се очертава дълбоко противоречие в начина, по който българската съдебна система оценява риска, обществената опасност и нуждата от арест. Това противоречие вече не може да бъде обяснено с „преценка по конкретен случай“, а изглежда като устойчив модел на селективно правоприлагане.

Според медийни публикации, началникът на Пето районно управление – Пламен Максимов – е разследван по твърдения за ръководене на организирана група, свързвана с палежи и наркотрафик, както и за контакти с фигури от подземния свят, известни с прякори като Железара и Стъкларя. Това са твърдения, които по всички класически критерии попадат в категорията „висок обществен риск“. И въпреки това, арестът трае символично – едно денонощие – след което следва освобождаване с аргумента, че няма опасност.

От аналитична гледна точка тук възниква първият ключов въпрос: как институциите дефинират „опасност“, когато става дума за човек с дългогодишна позиция в МВР, професионални контакти, вътрешна информация и предполагаемо влияние? Ако подобен профил не попада в категорията „риск за разследването“, тогава самата категория губи смисъл.

Контрастът става още по-остър, когато се постави редом случаят с кмета на Варна – Благомир Коцев. Публична фигура, с постоянен адрес, политическа отговорност и висока разпознаваемост, която по дефиниция затруднява укриване. И въпреки това – продължителен арест, мотивиран с „обществена опасност“, по дело с ограничен финансов мащаб, поне според публично известната информация.

Тук вече не става дума за конкретни личности, а за институционална логика. Когато според публикации началник на районно с тежки твърдения около себе си е третиран като минимален риск, а избран кмет – като заплаха за обществото, проблемът не е в отделния казус, а в стандарта.

Анализът на тези случаи показва, че арестът в България все по-често функционира не като процесуална мярка, а като инструмент за контрол на публичния наратив. При едни – мълчаливо омекотяване и бързо освобождаване. При други – демонстративна строгост и продължително задържане. Това поражда логично съмнение, че „обществената опасност“ не се измерва с факти, а с институционална принадлежност.

Когато съдът и прокуратурата прилагат различни аршини спрямо сходни или дори несъизмерими по тежест случаи, доверието в правосъдието неизбежно ерозира.

В този смисъл призивът „време е да изтрием правосъдието и да започнем наново“ не е емоционална хипербола, а аналитично заключение за система, която е загубила най-важното си качество – предвидимостта. А когато правосъдието е непредвидимо, то престава да бъде правосъдие и се превръща в инструмент за селективно въздействие.

Б.р. - снимката не е грешно поставена.